November 05, 2022
Демокрацията – най-опасната религия. Глава 7 – Теология на изборите
от Лари Романоф
https://www.bluemoonofshanghai.com/politics/14885/
Превод: Велеслав Гривов
В най-простата си форма, демокрацията представлява членовете на дадена група, използващи някакъв процес на вземане на решения, да покажат предпочитанията си за даден начин на действие, вместо някой ръководител да решава от името на групата. На Запад процесът на гласуване е предпочитаният метод за вземане на решения в групата. Не се предлага обосновка за това предпочитание, но поддръжниците му вероятно твърдят, че то е справедливо по някакъв начин, легитимно и, разбира се, е универсална ценност и воля Божия. Понякога гласуването се използва като потвърждение на договорено решение, но най-често то е просто метод за прекратяване на нерешен спор в полза на по-силното мнозинство.
Но защо изобщо трябва да гласуваме? Защо да прибягваме до този метод за вземане на решения? В малките групи той е безсмислен, а в големите групи е не само сериозно опорочен, но и надарен с илюзорна легитимност, и не е нищо друго, освен прозрачно несправедлив. Ако само няколко от нас обсъждат дали да излязат на бира или да играят снукър (бел. на преводача: вид билярд), ние не бихме подложили това на гласуване. Ще обсъждаме варианти, докато постигнем съгласие. Това съгласие не би трябвало да означава, че всички хора са 100 % “за”, но и никой не е 100 % “против” – което означава, че всички ще бъдат повече или по-малко доволни от резултата.
Ако 100 души в нашата компания искат да изберат място за търговска конференция, при какви обстоятелства бихме подложили това решение на окончателно гласуване? Обикновено бихме повдигнали и обсъдили варианти, отхвърлили неподходящите и разгледали малкото останали. Очакваме, че дебатът ни ще доведе до алтернатива, приемлива за всички – може би за някои повече, отколкото за други, но все пак приемлива. Няма силни разногласия. Ако накрая решим да гласуваме по въпроса, то е само защото два сегмента от нашата група упорито се противопоставят на по-нататъшните преговори и отказват да разгледат нови алтернативи. И двамата просто са се вкопчили в петите си.
Предложеният метод за разрешаване на безизходицата – гласуването – е просто признание за неуспеха ни да преговаряме задоволително и за отказа ни да вземем предвид благосъстоянието на всички членове на групата. Нещо повече, искането за гласуване винаги ще идва от групата на мнозинството, която иска да прекрати дискусията в своя полза. Ние искаме да постигнем своето; нищо повече от това. От друга страна, ако проведем ефективна дискусия и процес на преговори, ще се прояви общата воля на групата. Можем да попитаме дали всички са достатъчно доволни от нашето решение, дали има силни несъгласни гласове. Стига наистина да вземем предвид желанията на всички, гласуването би било ненужно и безсмислено.
При гласуването в парламентарната зала в западните демокрации имаме две партии, които са се вкопчили в петите си много преди началото на дискусията, единствено въз основа на партийната идеология, което означава – “аз отхвърлям всяко ваше предложение, дори да е добро”. В правителствените дебати и политическите дискусии е предрешено, че няма да има никакви преговори, добронамерени или не, че рядко има надежда за намиране на приемливо за всички решение. Затова подлагаме въпроса на гласуване. На Запад, с неговата черно-бяла култура, предпочитаният вариант за решаване на различията в мненията е да се наложи прекратяване на дискусията. На Изток, включително в Китай, културата на сивите нюанси отлага, свиква отново и отново обсъжда, докато се стигне до споразумение, с което всички могат да живеят.
7.1. Тиранията на мнозинството
Тези, които са основали републиката на САЩ, ясно са разбирали опасностите на демокрацията. Едмънд Рандолф (Edmund Randolph) от Вирджиния описва усилията за справяне с този проблем по време на Конституционния конгрес:
“Общата цел бе да се намери лек за злините, под които се намираха Съединените щати; проследявайки произхода на тези злини, всеки човек ги откриваше в бурната и безумна демокрация. Тези силно изразени възгледи относно злините на демокрацията и ползите от конституционната република бяха споделяни от всички основатели. За тях демокрацията означаваше централизирана власт, контролирана от мнението на мнозинството, което е свободно за превземане и следователно е напълно произволна. Това са основните понятия за тиранията на мнозинството”.
Един от най-упоритите и глупави митове, прокарвани, за да се създаде илюзията за неприкосновеността на демокрацията и за легитимността на полученото политическо тяло, е, че гласуването е “справедливо”. По дяволите, това не е така. Гласуването не е нищо друго освен тормоз от страна на мнозинството. Няма система за вземане на решения, която да е по-малко справедлива от гласуването. Това е арогантен процес на вземане на решения, умишлено създаден, за да пренебрегне желанията и най-добрите интереси, да лиши от право на глас половината от населението, чието благосъстояние е заложено на карта. Която и страна да получи по-малко от мнозинство, тя е напълно пренебрегната, желанията и благосъстоянието ѝ се пренебрегват, защото тя е “губещата”. По какъв изкривен стандарт един процес на вземане на решения може да се счита за справедлив или легитимен, когато – по замисъл – игнорира изричните желания на може би половината от населението? На какво основание можете да твърдите, че вашето мнозинство от 51 % ви дава право на 100 % от наградите, докато моето малцинство от 49 % ми дава право на нула? Това е просто индивидуалистичен, егоистичен, хулигански, закон на джунглата, социален дарвинизъм. В много от така наречените демократични избори моето “малцинство” често се състои от много повече от 50 % от населението. Но вие “печелите”, така че е “справедливо”. Къде е справедливостта и равнопоставеността в такава система “всичко или нищо”, която произвежда само победители и губещи?
Дьо Токвил (De Tocqueville) пише много за тиранията на мнозинството при демокрацията, която според него идва от “абсолютния суверенитет”, който придава на управниците вяра в тяхното всемогъщество, което им дава “правото да правят всичко” и в самочувствието им гарантира, че малцинствата (което може да означава цялото население) ще бъдат принудени да се подчинят и да бъдат подтиснати от “принудителен конформизъм”. Трудно е да се оспори тезата, че именно там се намират САЩ и всички западни демокрации днес, като “стандартният разказ” вече е придобил такава сила, че противоречието с него води не само до насилствена цензура, но и до присъди в затвора. Той заявява, че след като “общественото мнение на мнозинството” е определено (от контрольорите на Дълбоката държава), то е “безвъзвратно произнесено и всички мълчат”, че е необходимо да се нормализират свободно мислещите хора. Ние, хората в тези демокрации, сме загубили свободата да противоречим на това, в което ни казват да вярваме. Дьо Токвил твърди, че несъгласието неизбежно ще доведе до “бюрократичен деспотизъм”, който ще бъде последната вреда на демокрацията, като отбелязва, че демократичната държава има “огромна и попечителска власт”, която ще унищожи всяка възможност за съвместни действия на населението срещу диктатурата на олигархията и тиранията, че народът ще загуби възможността да използва волята и разума си и повече няма да може да се противопостави на тази тирания. Съществува и въпросът за извратените чужденци, които дърпат конците от тъмнината зад кулисите.
7.2. Демократична легитимност
Друг често срещан мит е, че гласуването прави решенията легитимни. Не, това не е така. Няма закон, няма евангелие, няма философски принцип, който да повелява, че мнозинството от 51% е ” право”, като по този начин прави решенията му законни, оправдани и легитимни и които следователно трябва да бъдат наложени на малцинството. Тази легитимност е илюзия, измислена от онези, които вярват, че “силата прави правото”, и прокламирана като богословска добродетел, за да заглушат тормозеното малцинство и да го накарат да се подчини. Това е отблъскваща философия, подкрепена от мащабна пропаганда и промиване на мозъци, за да може малцинството да не осъзнае какво се случва с него. И това, което се е случило, е, че малцинството е било подведено да участва в система, която пренебрегва желанията му, лишава го от права и облаги и вместо това дава всичко на мнозинството. И това се смята за справедливо и законно в една западна демокрация.
Но всичко това е жестока измама. “Народът” е подмамен да избере страна, да се включи в битката, а след това е принуден да намери явно несправедливо решение чрез гласуване. Губещите са насилвани, сплашвани, пропагандирани и подмамвани да повярват и приемат, че тъй като са губещи, техните желания, права и благосъстояние вече са без значение и те трябва да мълчат. Победителят получава плячката. Вие загубихте войната, аз определям условията.
Още едно доказателство за силата на пропагандата е, че малцинството, което може да съставлява повече от 50 % от нашето население, ще се откаже от собствените си интереси и ще предаде съдбата си на враждебно мнозинство въз основа на някакъв измислен морален принцип за справедливост и легитимност. Пропагандата е толкова ефективна, че очевидно нито на мнозинството, нито на малцинството не им идва на ум, че една система, създадена да пренебрегва половината от населението, не е нито морална, нито справедлива и че легитимност се дава единствено от една извратена теология. На коя планета аз, поради това, че съм част от малцинство, се отказвам от желанията и интересите си и предавам контрола върху благосъстоянието си на една враждебна по същество група, която по случайност представлява противоположно мнозинство?
Западната политическа система е възприела очевидно несправедливия и социопатичен процес на социалния дарвинизъм и го е преименувала на теология. Западните десни индивидуалистични нации, бившите и настоящи империалисти, нашественици и завоеватели, тези, които следват закона на джунглата “победителят взима всичко”, са измислили тази система, защото тя отговаря на тяхната войнствена личност и християнско морално превъзходство. Не са я избрали, защото е справедлива или законна; избрали са я, защото издевателството е естествено за техния социален дарвинизъм. Единственият начин да се претендира за легитимност на подобен процес е да се заглуши малцинството, като се принуди то да приеме теологичната предпоставка, че малцинствата нямат права и не заслужават внимание, защото наистина са загубилите. Това философско предателство е работа на пропагандата.
И тази пропаганда се води почти изцяло от изкривената американска версия на религията. Именно тук, вкоренени в примитивното евангелско християнство, победителите, печелившите в играта на демократичните избори, празнуват не само своята победа, но и предполагаемото си морално превъзходство над губещите, които сега се съгласяват със собствената си мизерия. Губещите са отстранени, защото заслужават да бъдат отстранени; по силата на изборната им загуба тяхната морална непълноценност вече е публично известна. И това е “морална непълноценност”; не се заблуждавайте по този въпрос. По време на празненствата по случай победата след всички избори на Запад партиите и кандидатите победители празнуват не само победата на своя отбор, както е във всеки спорт, но и всъщност ценят и възхваляват моралната значимост на тази победа, сигурни в теологичната увереност, че не само тяхната политическа идеология, но и всички бъдещи действия сега са оправдани с това, че имат по-високи морални ценности от своите опоненти, пример за което е тяхната “победа”. И именно това религиозно убеждение оправдава пренебрегването на останалите 50 % от населението и умишленото пренебрегване на техните желания и благосъстояние. Губещите получават това, което заслужават.
Във всяко здравомислещо общество би било безразсъдно да се пренебрегват желанията на 49 % от населението; това е почти сигурна формула за революция. Но в западните демокрации малцинството от 49%, чиято партия е “загубила” изборите, е принудено да признае и приеме теологичното морално превъзходство на победителите и да запази мълчание, докато му се налагат желанията и идеологията на победителите.
Причината, поради която азиатските общества естествено не прибягват до гласуване за разрешаване на спорове или за избор на водачи – и основната причина, поради която западната демокрация е толкова чужда за тях – е, че те (1) не са били разделени от политически идеологии, водещи до конфликти, и (2) не са били заразени от примитивното западно християнство или юдаизъм, поради което не разглеждат различията в мненията в морални термини. Не можеш да оставиш настрана и да пренебрегнеш 49 % от населението си въз основа на морално превъзходство, ако твоето общество не морализира, а азиатските общества не морализират. Тъй като не са били заразени от религията и следователно не живеят в черно-бял, “всичко или нищо” свят, те не гледат на разрешаването на спорове като на процес, при който морално праведните победители имат право на 100 % от военната плячка, а морално пропадналите губещи нямат право на нищо.
Конгресът на САЩ многократно е гласувал против приемането на закони срещу детския труд. Гласувал е за започване на напълно неоправдана война във Виетнам, която се основава изцяло на лъжи. Гласувал е за създаването на частния Федерален резерв на САЩ – акт на откровено предателство, гарантиращ финансовото заробване на нацията от малка шепа европейски банкери-евреи. Конгресът гласува за премахване на всички банкови регулации, за да позволи на Федералния резерв на САЩ и банкерите да започнат мащабна офанзива срещу американската средна класа преди 2008 г., като само за няколко години прехвърлиха половината от нея в нисшата класа. По какъв начин тези “демократични” гласувания направиха решенията “легитимни”? По какъв начин тези решения на мнозинството бяха “справедливи” или добри за нацията, или морално правилни? По какъв начин беше легитимно това, че членовете на Конгреса си гласуваха разрешение да печелят безнаказано от вътрешна търговия с акции? Къде бяха псалмите за “демократичните ценности”, когато същите тези членове на Конгреса видяха как общите им активи нарастват с повече от 25 % през първите две години на икономическия срив през 2008 г., докато почти цялото население на САЩ наблюдаваше как собствените им активи се обезценяват с 50 % или повече.
7.3. Гласуване и избори
Хората от Запада обикновено гледат на политиката като на отборен спорт, в който всеки трябва да може да участва в избора на най-висшите служители на дадена държава. Но дори и добре образованите хора имат малко познания за икономиката или социалната политика, за външните работи, за дипломатическите проблеми, за паричната политика или международната търговия. Малко хора в която и да е държава имат знанията или опита да преценят или оценят пълномощията на високопоставени ръководители, като не разбират нито работата, нито изискванията. Това е една от онези неудобни истини, че огромното мнозинство от населението просто не е компетентно да ръководи интелигентно решенията в която и да е от тези области. Въпреки това привържениците на демокрацията очевидно не виждат в това никаква пречка.
Нека се опитаме да премахнем някои от безсмислените глупости, които толкова често се повтарят за свещения демократичен процес. Наемането и подборът на хора, включително и процесът, който наричаме “избори”, включва оценка и преценка на способностите и компетентността на кандидатите за работа.
Компетентен съм да наема чистачка за дома си. Мога да го направя, защото разбирам работата. Почиствал съм собствената си кухня, гладил съм собствената си риза, мил съм собствения си под и съм търкал собствената си тоалетна. Знам как се извършва всяка част от всяка дейност и знам как да различа добрата от лошата работа. Компетентен съм да наема секретарка или личен асистент на същите основания, както по-горе. Компетентен съм да наема колега за моята фирма, включително и човек на моето ниво, отново по всички горепосочени причини. Познавам работата отблизо, знам какво трябва да се направи и мога да различа добрата от лошата работа. Във всичко това никой няма да ме заблуди, поне не за дълго.
И това, независимо дали ви харесва или не, е мястото, където всичко свършва. Компетентен съм да преценявам, оценявам и наемам служители на моето и по-ниско ниво. Като вицепрезидент на корпорация не съм компетентен да наемам нов президент, по същите причини, както по-горе, но в обратен ред. Не разбирам достатъчно добре работата и следователно не мога дори да посоча, а още по-малко да оценя качествата. Нямам способността или опита да оценя тези, които са по-старши от мен или чиято работа не разбирам напълно. Никоя секретарка в отдел “Логистика” не би повярвала в способността си да избере нов Главен финансов директор на компанията. И никой президент на куриерска фирма не би сметнал, че е способен да наеме вицепрезидент по маркетинг на филмово студио. В тези случаи ние не познаваме нито индустрията, нито изискванията за работа, нито какви удостоверения биха били най-ценни и сме безнадеждно недостатъчни както по отношение на опита, така и на уменията.
През кариерата си съм работил като старши регионален мениджър в голяма международна консултантска фирма за управление, изграждал съм и съм бил собственик на международни търговски предприятия, работил съм като Главен финансов директор на петролна компания, отговарял съм за големи проекти за градско планиране и съм извършвал международни консултации в области, вариращи от финанси до туризъм и външна политика. Водил съм курсове в ЕМВА програма по външни работи и геополитика в едно отлично бизнес училище. Бих казал, че съм натрупал поне малка част от компетенциите си.
(бел. на преводача: EMBA – Executive Master of Business Administration – това е обикновено едногодишно вместо двугодишно образование за добиване на магистърска степен по бизнес администрация – предназначено е за хора, които са имали управленчески опит, но искат да имат официална степен на образование. Управленческият опит е почти задължително условие за прием. Възможно е също да се вземат предвид друга научна степен в дадена област или други заслуги.)
Но не съм компетентен да оценя и избера финансов министър за кабинета на САЩ, нито губернатор на Арканзас, нито кмет на Лос Анджелис, нито дори няколкостотин висши държавни служители в по-малките градове. Не подценявам нито себе си, нито способностите си, но нямам опит в тези области. Никога не съм работил на тези длъжности и макар да имам обща представа за задълженията и отговорностите, нямам адекватна представа за потребностите и изискванията на тези длъжности. А без такава, аз съм некомпетентен да оценявам и избирам. И в действителност само малка част от 1 % от хората във всяка нация имат нужните квалификации да правят такива оценки.
Но в условията на “демокрация” това очевидно не е от значение. Всеки има право да кандидатства за позиции и всеки има право да избира между тях. Поразително очевидната реалност, че огромното мнозинство от политическите кандидати не са квалифицирани да се кандидатират и че огромното мнозинство от избирателите не са квалифицирани да ги оценяват, явно не е толкава поразително очевадно.
Един американец, публикувайки коментарите си към статия в интернет, пише следното: “Смятам, че в бъдеще трябва да разработим система за проверка на кандидатите за президент по отношение на опита и лидерските им способности. Популярността, използването на телепромптери, харизмата и подкрепата на филмови звезди и спортни герои вече не бива да имат влияние върху американския народ.” След това той предлага списък с въпроси, които да се задават при оценяването на кандидатите за президентския пост в САЩ, както следва:
1.) Колко различни работи сте имали през живота си?
2.) Работили ли сте в университета, или сте получили безплатно обучение?
3.) Кой плаща за вашата кампания?
4.) Каква гаранция можете да дадете на американския народ, че действително ще изпълните обещанията си от кампанията?
5.) В състояние ли сте да преодолеете личните си пристрастия, които внасяте в работата си като президент, и да работите за общото благо?
6.) Каква е вашата религиозна принадлежност и в какво вярва вашето паство?
7.) Какъв е вашият поглед върху света и какъв е вашият поглед върху живота?
8.) Желаете ли да бъдете слуга на хората или слуга на собствената си жажда за власт?
Искреността на човека е очевидна, но също така и невежеството му. Виждаме, че той знае, че нещо не е наред, и встъпителното му изявление е разумно, но му липсват знания и опит, за да продължи. Той е безнадеждно неспособен да извърши проверката, която само смътно разбира, че е необходима. Как, в тази светлина, можем сляпо да се преструваме, че демокрацията с нейното всеобщо избирателно право е най-добрата от всички системи? Когато “ние, народът” е толкова жалко лишен от фундаменталната компетентност да оценява кандидати, които са много по-висши от него, на каква основа можем да защитаваме система, в която гласуват всички?
Защо някой умишлено би създал система, при която напълно неинформирани хора, хора с ниско образование и без никакъв опит, биха могли не само да имат право да избират висши държавни служители, но и реално да станат едни от тях? Това не е елитарност, а въпрос на силна практичност. Какво правим в нашите корпорации? Оставяме ли редовите служители, младите и необразовани работници в цеха, тези без опит в наемането дори на чистач, да избират всички ръководители, служители и директори? Разбира се, че не. Корпорацията е сериозно нещо и този избор се оставя на онези, които са най-компетентни да го направят.
7.4. Как се избира главен изпълнителен директор?
За да изберем ръководители на голяма корпорация, обикновено наемаме фирма за търсене на ръководители, която да намери най-вероятните кандидати с доказан успех в управлението. Фирмата може да изготви кратък списък от трима кандидати, всички от които биха могли да се справят с работата, но които имат различни профили, които да предложат. В този контекст кой от нас може да твърди, че е компетентен да интервюира тези хора, да проучи техните пълномощия, да оцени тяхната компетентност и да направи най-добрия избор? Бихте ли могли да направите това? Едва ли. Малцина от нас биха могли да претендират за това. Всъщност, ако ви възложат да интервюирате и оценявате кандидатите за главен изпълнителен директор на “Боинг”, вероятно ще се подмокрите. Но ако почти всички граждани са безнадеждно некомпетентни (а те са) да изберат главен изпълнителен директор на голяма корпорация, как могат да твърдят със следващия си дъх, че са напълно компетентни да изберат главен изпълнителен директор на своята държава? Трябва само да помислим. За една корпорация това би бил “демократичният” вариант:
Всеки, който иска работа, независимо от квалификацията, просто трябва някой да ви номинира и сте в списъка на кандидатите. Убедете достатъчно служители да гласуват за вас и работата е ваша. Най-лесният начин е да обещаете по-високи заплати, по-дълги отпуски и безплатна бира. Няма значение дали ще раздадете фермата, защото отдавна ще сте изчезнали, преди да пристигнат адвокатите по несъстоятелността.
Защо корпорациите и институциите следват недемократичния модел? Със сигурност трябва да е очевидно, че нашите големи корпорации са успешни само защото НЕ са демократични, а авторитарни. Ако бяха демократични, всички те щяха да са фалирали. Не ми е известна нито една основателна причина, поради която това да не е същото и за една държава. Ако това, че е демокрация, би обрекло една компания на посредственост или по-лошо, то трябва да е подобно и за една нация. И ако управлението на една компания като еднопартийна диктатура е преобладаващо предпочитаният в световен мащаб модел, то той трябва да е приложим и за правителствата. Тук бих ви припомнил наблюденията на Самюъл Хънтингтън (Samuel Huntington), че “демокрацията” се е проваляла във всяка ситуация, в която е била опитвана, но след това някак си се е смятало, че тя е магически “подходяща” за правителството.
7.5. Свобода от отговорност
И отново, една от онези неудобни истини е, че средностатистическия “човек от улицата” просто не е компетентен да избира водачи на почти всяко ниво. Без да искам да обиждам нас, средностатистическите хора, ние нямаме нито опита, нито способността да правим тези преценки. И така, истинският въпрос е защо правителството, чиято работа е много по-сериозна и изискваща от тази на която и да е корпорация, се е превърнало в симулативен отборен спорт. Няма никакво разумно обяснение за това развитие и никакво рационално оправдание то да продължава. Ако настоявам за правото си на глас, а след това гласувам за самозабравил се и некомпетентен политик, който взема множество лоши решения, каква отговорност нося за своя лош и неинформиран избор? Никаква. Едно от правата ми в демокрацията се състои в правото да се освободя напълно от всякаква отговорност за резултата от моя избор. По какъв начин това има смисъл? Западната многопартийна политическа система е учудващо свободна от такава отговорност за онези избиратели, които избират некомпетентни, корумпирани и самозабравили се политици, като това важи в същата степен и за самите политици. Всъщност, ако съществуваше лична отговорност във всяка “демокрация”, нямаше да има кандидати и щеше да има малко избиратели. И все пак ни казват, че този метод е установен от Бога, че е универсална ценност и човешко право и че представлява истинските копнежи на цялото човечество. Имам сериозни съмнения.
7.6. Свободни избори – свободата да се намесваме
Един американец бе написал: “Откритостта на американската система със сигурност я прави много по-привлекателна от други, по-малко демократични методи за избор на лидер.” Отговорът ми бе да кажа: “Да, наистина.” “Откритостта на американската система” е това, което САЩ толкова силно искат да имат в Китай. Причината е, че тази отворена система е отворена за намеса, вмешателство и всякакъв вид външно влияние. САЩ не могат да влияят на сегашната форма на управление на Китай: Китай е “затворен” в най-лошия възможен смисъл, поне от гледна точка на САЩ. В Китай САЩ не могат да купуват гласове; не могат да финансират политическата кампания на кандидата, който ще изпълни техните желания и ще постави Китай в подчинено положение. В Китай ЦРУ не може да плаща на китайските вестници да печатат статии, благоприятни за политическата гледна точка на САЩ. Можете да оцените какво препятствие е това. Как можеш да убедиш хората да свалят правителството си, когато нямаш достъп до медиите? В Китай “куклите от чорапи” на ЦРУ не могат лесно да организират “Жасминова революция”, защото Туитър (Twitter) и Фейсбук (Facebook) са блокирани.
При всички политически избори във всички страни САЩ оказват полезна “помощ”, за да гарантират, че избирателите ще направят “правилния избор”. Това се случва всеки път и дори не е голяма тайна. Държавният департамент на САЩ вече е възложил на Гугъл (Google) създаването на уебсайтове за “вътрешна информация” за всички държави, в които се провеждат избори, за да се гарантира, че местното население знае кои са най-важните за САЩ въпроси и кои финансирани от САЩ кандидати ще подкрепят тези позиции.
Правителството на САЩ разполага с батареи от хора, чиято задача е да гарантират, че избирателите във всички страни ще изберат правителство, което в най-голяма степен ще защитава и насърчава “националния интерес” на САЩ. Публична тайна е, че САЩ се намесват активно във всички избори във всяка страна по света, като понякога изразходват повече средства в дадена страна, за да повлияят на изборите, отколкото изразходват самите партии и кандидати. Американците харчат огромни суми в други държави, като финансират онези кандидати, които могат да контролират или които са проамерикански настроени. Те също така ще се внедрят и ще се опитат да подтикнат към насилие партиите, които не харесват, за да ги дискредитират в очите на нацията и света. В миналото ЦРУ често е купувало или финансирало голям вестник, като го е използвало като платформа за дискредитиране на социалистическите партии и за популяризиране на партиите и кандидатите, които САЩ могат да контролират или да закупят с пари и услуги. Помислете за този откъс от американски документ, озаглавен “Тайната пропаганда като част от външната политика на САЩ”.
“Класическите примери [за намеса в изборите в други държави] включват предоставяне на финансиране на предпочитана партия, подкрепа на агенти за оказване на влияние върху политическите дела в друга държава, участие в психологическа война, разпространение на дезинформация за нежелана партия или измама на нежелана партия. Конкретните [тайни и скрити] действия включват:
- Финансиране на опозиционни журналисти или вестници, които представят негативни образи на неугодната управляваща партия
- Плащане на агенти от разузнаването или на членове на партия, за да правят публични изявления, благоприятни за интересите на САЩ
- Предоставяне на финансова подкрепа на опозиционни групи на гражданското общество и подпомагане на създаването на международни мрежи
- Подпомагане на условията за икономически сътресения в страни, които са в немилост
- Подкрепа на лидери, които са благоприятни за САЩ и които биха могли да запълнят вакуума във властта след свалянето на управляващата партия
- Насочване на пари към предпочитана партия чрез законни или незаконни средства
- Подбуждане на борба или раздор между две враждуващи, недоброжелателни страни
- Оказване на влияние върху избори
- Разпространяване на пропаганда”
Основният подход на американското правителство към света е изцяло подплатен с хитрост, лукавство и лъжи. Учудващо е, че американското правителство обвинява Китай или Русия в намеса в изборите в САЩ. Никога не са представяни доказателства, че някоя държава, поне през последните 50 години, действително се е опитвала да се намеси в изборите в САЩ, но в интернет има буквално хиляди статии и документи, които доказват, че САЩ неизменно се намесват във всички избори във всяка държава, която има многопартийна избирателна система. По време на последните избори в Москва имаше “протести” срещу Путин, срещу “фалшифицирането на избора на омразен лидер”, но след това руската телевизия засне как “лидерите на протестите” влизат в сградата на американското посолство, без съмнение, за да си вземат възнаграждението си. Но никога не чуваме тази страна. Всичко, което знаем, е, че Русия иска да “повлияе” на американските избори. И, разбира се, днес американците спонсорират “демократични митинги”, например – движения за независимост в Тайван. Правителството на САЩ е световноизвестно с това, че обвинява другите в грехове, които то извършва.
ЗА АВТОРА: Творбите на г-н Романоф са преведени на 32 езика, а статиите му са публикувани на повече от 150 чуждоезични новинарски и политически уебсайта в повече от 30 държави, както и в повече от 100 англоезични платформи. Лари Романоф е пенсиониран консултант по управление и бизнесмен. Той е заемал ръководни длъжности в международни консултантски фирми и е притежавал международен бизнес за внос-износ. Той е посещаващ професор в университета Фудан в Шанхай, представяйки казуси по международни въпроси на старши класове в EMBA (Executive Master of Business Administration EMBA – това е обикновено едногодишно вместо двугодишно образование за добиване на магистърска степен по бизнес администрация – предназначено е за хора, които са имали управленчески опит, но искат да имат официална степен на образование. Управленческият опит е почти задължително условие за прием. Възможно е също да се вземат предвид друга научна степен в дадена област или други заслуги). Г-н Романов живее в Шанхай и в момента пише серия от десет книги, най-общо свързани с Китай и Запада. Той е един от авторите, участващи в новата антология на Синтия Маккини “Когато Китай кихне” (Глава 2 – Dealing with Demons — Справяне с демони).
Пълният му архив може да бъде намерен на:
https://www.bluemoonofshanghai.com/ или https://www.moonofshanghai.com/
Можете да се свържете с него на следния адрес: 2186604556@qq.com
