October 21, 2022
Демокрацията – най-опасната религия
Глава 8 – Парламенти “от щампа”
(подпечатани с гумен печат)
от Лари Романоф
https://www.bluemoonofshanghai.com/politics/14889/
Превод: Велеслав Гривов
BULGARIAN CHINESE ENGLISH ESTONIAN POLSKI
8.1. Въведение
В западната преса често четем, че в Китай има парламент “от щампа” (бел. на преводача: или подпечатан с “гумен печат”). Това не е вярно и ще се спра на него по-долу, но ако искаме истински пример за парламент “от щампа”, можем да погледнем много по-близо до дома си – Канада.
В Канада лидерът на партията, която печели изборите, автоматично става министър-председател. След това той избира кабинета, в който влизат министрите на финансите, външните работи, здравеопазването и т.н., и който орган определя всички закони, които ще бъдат предложени и приети. Тези назначения се извършват изцяло от един човек, по негова преценка, като членовете на кабинета се назначават и освобождават свободно по негово желание. Трябва да е очевидно, че министър-председателят ще назначи в кабинета си само онези лица, които виждат света през неговия поглед; той търси подчинение и конформизъм, а не разнообразие и конфликт. Всички трябва да четат от един и същи сценарий.
Министър-председателят определя характера и пейзажа, “психиката” на настоящото правителство, което се отразява на избора му на министри. Нито един закон не се внася в парламента без одобрението на министър-председателя. Всъщност нито една тема, законодателна или друга, няма да бъде повдигана за обсъждане в рамките на кабинета, без изричното разрешение на министър-председателя. Всеки член на кабинета, дръзнал да внася нежелани теми, ще бъде накаран да замълчи и/или уволнен. Когато бащата на Джъстин Трюдо, Пиер Трюдо, е бил министър-председател на Канада, неговият традиционен метод за справяне с наивни младши членове на кабинета, които са се осмелявали да поставят под въпрос или да противоречат на предложенията му, е бил да ги изслушва внимателно, след което да заяви: “Някой друг има ли нещо глупаво, което иска да каже?” Обикновено един път е бил достатъчен за членовете на кабинета да си знаят мястото. Когато в рамките на кабинета се обсъждат нови закони или правителствени инициативи, може да има несъгласие и открити дебати по детайлите, но окончателният вид неизбежно ще бъде такъв, че да отразява желанията на министър-председателя. Всъщност в реалния живот той ще отразява желанията на неговите външни ръководители и на тези, които са платили за кампанията му за лидерство, но сега не е нужно да се занимаваме с това.
Когато се вземе решение за даден законодателен акт, той се представя на парламента за обсъждане, което в реалния живот е просто снизхождение към претенцията за демокрация, тъй като вече е решено, че законът ще бъде приет. Опозиционната партия може да дебатира в рамките на ограниченията, както и прави, но законодателството винаги ще бъде прието, защото управляващата партия има мнозинство от гласове. В реалния свят на политиката парламентарните дебати са фалшиви. Членовете на управляващата партия винаги дебатират в подкрепа на закона, докато членовете на опозицията неизменно дебатират против. Единственото намерение на опозицията е да забави и затрудни, а може би и да злепостави правителството, както и да спечели политически точки, които могат да бъдат ценни на следващите избори. Привидната цел на опозицията, както учат всички деца в училище, е да държи правителството в напрежение и да го държи честно, да представя алтернативи, да осветлява недостатъци или опасности, но политическата система е доста по-непоносима и порочна от това. Правителствената политика във всяка демокрация е доста мръсен бизнес, съвсем не е високоблагородната и безкористна система, представена в учебниците за началното училище.
Когато се гласува нов закон, членовете на управляващата партия винаги гласуват “за” – те нямат избор. Да гласуваш против законопроектите на собственото си правителство означава да бъдеш изхвърлен от партията и да приключиш политическата си кариера. Това е почти нечувано. Разбира се, всички членове на опозицията гласуват против законопроектите, но тъй като те са малцинство, това е без значение и законопроектите винаги се приемат. На никой от членовете на демократичния парламент не е позволено да “гласува по съвест”, освен по най-незначителните въпроси, когато министър-председателят дава одобрение, а това почти никога не се случва. Всъщност новинарските медии вдигат голям шум, когато от време на време лидерът на правителството дава на членовете на партията си “свободата” да гласуват както желаят, а не както им е казано, което се представя като нещо чудесно. За съжаление, това винаги е по тривиален въпрос, който не може да бъде превзет от някаква идеология.
В действителност в реалния свят на демократичната политика опозиционната партия не служи на никаква полезна цел и не постига нищо, като просто е огромна загуба на време и пари. Опозицията няма никаква власт да повлияе на траекторията на управляващото правителство. Тя може само да забави, но не може да повлияе или да предотврати каквото и да било законодателство или действие на управляващата партия. Опозицията е напълно обезсилена, напълно импотентна. В реалния живот това е толкова безполезен орган, че членовете му могат да се приберат вкъщи и да се подготвят за следващите избори след четири години.
Ситуацията не е по-различна, ако управляващата партия не разполага с мнозинство от местата в парламента и е принудена да сформира коалиция с някоя от малките партии. Ще има известни отстъпки, но коалиционното споразумение ще гласи, че малцинствената партия ще подкрепя правителството при всички гласувания в парламента, като по този начин ще запази мнозинството. Вярно е, че идеологията на коалиционната партия може да попречи на внасянето на определен законодателен акт в парламента, но иначе всичко е по същество същото.
Това е не само истински парламент ” от щампа”, но в реалния свят на демократичните системи представлява диктатура на един човек за четири години. Така е в действителност, поне в Канада, а според наличната информация ситуацията по същество е същата във всички демократични държави, западни или други. САЩ са изключение поради различната структура, но резултатите в много отношения са сравними.
Единственото място, където този разказ среща трудности, е когато имаме, както понякога се случва, слаб и/или некомпетентен министър-председател, а мнозинството от членовете на кабинета и парламента губят вяра в своя лидер и налагат промяна. Но след промяната ситуацията се връща към нормалното, т.е. към едноличната диктатура и неговия парламент “от щампа”.
В обобщение, в една западна “демокрация” като тази в Канада лидерът на партията – министър-председателят – има 100% контрол върху своя кабинет, а кабинетът има 100% контрол върху всички въпроси, които се гласуват в Камарата (бел. на преводача: Парламента). Министър-председателят също така има 100% контрол върху гласуването на членовете на партията, които могат или да се съобразят с него, или да го напуснат, а това означава, че цялата партия или ще “подпечата” желанията и решенията на министър-председателя, или ще бъде политически екзекутирана. Трябва да гласувате за своя “отбор”. Обратното е едновременно ерес и самоубийство. По този начин в реалния живот всъщност имаме еднолична диктатура. В действителност именно западните страни като Канада, а не Китай, имат “церемониални” и “подпечатани с гумен печат” парламенти, и са “авторитарни диктатури”.
8.2. Парламентът на Китай
Ето откъс от статия от 2010 г. в лондонския вестник Съндей Таймс (Sunday Times):
“Когато депутатите се събират в богато украсените заседателни зали на Голямата зала на народа, те не проявяват особено желание да участват в тежки дискусии по горещите въпроси на деня – жилищно настаняване, инфлация или възможности за работа. Не напразно Националното събрание на народните представители се описва с подходящи клишета като “гумен печат” и “церемониално”.”
Човек почти би си помислил, че това е шега, но “Таймс” продължава да ни разказва за някои от “горещите въпроси на деня”, които китайският парламент демонстрира “малко желание да обсъжда”: “Една жена е представила предложение за забрана на всички частни интернет кафенета. Други предложения включват призив да се забрани използването на националния химн като мелодия за звънене на мобилен телефон, а трети – за закон, изискващ от съпрузите да плащат заплати на жените си за домакинската работа.” Какво да кажем? Срам за китайския парламент заради нежеланието му да участва в “тежка дискусия” по тези горещи въпроси.
Хората от Запада са свикнали с помпозните, фрапантни и често детински дебати, които се водят в съответните парламенти. В Австралия и Южна Корея “тежките дискусии” са буквално такива, тъй като избраните членове често стигат до удари или хвърлят книги и мебели един по друг. Другите западни парламенти не са много по-добри. В САЩ един сенатор нарече член на опозицията “просто крадлив кокошкар”; вероятно той е бил запленен от един от “горещите въпроси на деня”. Западняците странно приемат това за нормално и си намират различни – и безсмислени – оправдания. Но не би трябвало да има никакво оправдание за това, че най-високопоставените лидери и длъжностни лица на една нация участват в подобно емоционално детинско поведение. Самото отсъствие на подобна незряла глупост в китайския парламент се използва като доказателство за неговия церемониален и щампован статут, което очевидно означава, че няма власт без идиотизъм.
Китай се управлява от меритокрация с отворени врати, включваща близо 100 милиона членове, на която националният парламент е продължение. Националният парламент на Китай не е щампа за несъществуващ комунистически диктатор. Годишните сесии на националния парламент се провеждат в Пекин със срещи на почти 3000 депутати и съветници, които представляват 1,4 милиарда души в Китай. Да се твърди, че не се разглеждат важни въпроси, е глупост. Системата на Китай просто се различава от тази на западните държави и тази разлика вероятно е далеч по-добра. Още веднъж, Китай е плуралистично общество, за разлика от САЩ и по-голямата част от Запада. Китайците обсъждат и дебатират колкото всички останали, но целта е да се постигне съглашение по отношение на това, което е в дългосрочен план в най-добрия интерес на нацията като цяло.
Това би трябвало да е лесно за разбиране от западняците, но може би не е така. Основната разлика е, че при наличието само на една партия всички са в един отбор и търсят най-доброто дългосрочно решение за цялата нация. В Китай няма два или три “отбора”, чиито членове се занимават основно с получаването на контрол на следващите избори. По този начин китайските държавни служители не са “политици”, които се състезават по идеология, а по-скоро “държавни служители по управление”, които търсят решения. Би трябвало да е очевидно, че такава голяма парламентарна група ще съдържа гледни точки от всички краища на социалния спектър. Членовете на китайския парламент четат абсолютно един и същ сценарий, когато става въпрос за подмладяването на тяхната нация, но тези хора вътре в групата отразяват всяко възможно мнение или позиция.
Това е вярно по същия начин, по който е вярно за една корпорация, където висшите ръководители и членовете на борда на директорите може първоначално да имат много различни мнения за бъдещето на компанията, но тяхната задача е да обединят всички тези позиции в един последователен бъдещ път. Възможно е да има продължителни и дори разгорещени дискусии, докато противоположните гледни точки бъдат уравновесени и съчетани в единодушно споразумение, но през цялото време всички са в “един отбор” и търсят най-приемливия резултат за компанията като цяло.
За разлика от тях във всички “демокрации” има две или повече партии, чийто основен интерес не е доброто на нацията или благосъстоянието на хората, а да спечелят следващите избори и да бъдат на власт. По този начин управлението на една нация се свежда до един вид отборен спорт, в който най-важното съображение е победата на “нашия отбор”. Легендарно е, че всяка корпорация, управлявана по този начин, върви към фалит, а неизбежната истина е, че това не е по-различно и за правителството. Това е един от недостатъците, пропуснати в учебниците ни за началното училище.
Но има и нещо повече. Китайската култура е различна от западната. Когато членовете на китайския парламент обсъждат нови закони и нови петгодишни планове, те не са там, за да създадат “телевизионен момент” или да съберат гласове за сметка на друг – твърдение, което никой не може да направи за западните правителства. Тези, които работят в азиатските страни, знаят, че там се провеждат много дискусии извън протокола, че дебатите, критичното разглеждане на всички аспекти на въпросите, се правят предварително от много хора в много групи, докато се стигне до съгласие. Несъмнено е вярно, че много от тези дискусии са интензивни, може би дори разгорещени, но за разлика от САЩ, Канада и Запада като цяло, китайците предпочитат да не излагат истерично мръсното си бельо, за да го види целият свят. Семейните спорове се водят в дома, където им е мястото, и се представят пред чуждестранните съседи с единно лице. Китай не може да бъде винен за това. Ако не друго, то Националният парламент на Китай е пример за това как възрастните хора вземат решения без детински пози и пререкания, каквито се случват в западните политически системи. Разбира се, всичко това е подпомогнато от съществуването на само една политическа партия. Тъй като няма идеологически “отбори”, които да създават конфликти, членовете просто се заемат с работата си. Би трябвало да е поразително очевидно, че никой не се нуждае от тези допълнителни политически партии, но джингоистите не могат да мислят по друг начин. За тях многобройните партии са теологични по своята същност.
Основните парламентарни заседания на Китай обикновено са за представяне на окончателното споразумение. Докато въпросите бъдат представени на китайския парламент, може да са минали месеци на обсъждания в различни по големина смесени групи, като всички лица са проучили всички алтернативи, отсяли са неподходящите или неприложимите, докато всички са на едно мнение. Всички те са участвали в оценките, в дебатите и вече са постигнали търсения консенсус. Да се възразява тогава в известен смисъл вече е твърде късно. След това те провеждат официално гласуване, за да потвърдят вече взетите решения. Така предложенията достигат до момента, в който се гласуват окончателно, и затова обикновено получават преобладаващо одобрение. Понякога се случва няколко крайно убедени хора да откажат да направят компромис и по този начин да гласуват против дадено предложение, но тези хора обикновено са възпрепятстващи и не са много добри “отборни играчи” и може би не са за дълго в правителствения свят. Наистина е доста неискрено да се предполага, че китайският процес е одобрение с “гумен печат” от хора, които нямат власт и право на глас. И това е особено лицемерно, тъй като самите западни демокрации най-много приличат на това, което осъждат.
Китайската система също има “опозиция”, но този орган има две основни разлики в сравнение със западните правителства. Освен това той функционира интелигентно, така че нека да отбележим три основни разлики. Първо, той не функционира като “опозиция”, а по-скоро като консултант. Този орган е натоварен с отговорността да разглежда не само насоките и политиките на правителството, но и да разработва алтернативи и да прави препоръки. И по закон правителството трябва да разгледа и да отговори на всички тези консултации – което то и прави. Второ, тази опозиционна група не са маргинализираните “неудачници”, както е в западните системи, а второ ниво от изключително компетентни хора, които не са били избрани на най-високите управленски постове. И вместо да изгуби цялата тази експертиза, тази второстепенна група е създадена, за да допринесе за развитието на своята страна.
*
ЗА АВТОРА: Творбите на г-н Романоф са преведени на 32 езика, а статиите му са публикувани на повече от 150 чуждоезични новинарски и политически уебсайта в повече от 30 държави, както и в повече от 100 англоезични платформи. Лари Романоф е пенсиониран консултант по управление и бизнесмен. Той е заемал ръководни длъжности в международни консултантски фирми и е притежавал международен бизнес за внос-износ. Той е посещаващ професор в университета Фудан в Шанхай, представяйки казуси по международни въпроси на старши класове в EMBA (Executive Master of Business Administration EMBA – това е обикновено едногодишно вместо двугодишно образование за добиване на магистърска степен по бизнес администрация – предназначено е за хора, които са имали управленчески опит, но искат да имат официална степен на образование. Управленческият опит е почти задължително условие за прием. Възможно е също да се вземат предвид друга научна степен в дадена област или други заслуги). Г-н Романов живее в Шанхай и в момента пише серия от десет книги, най-общо свързани с Китай и Запада. Той е един от авторите, участващи в новата антология на Синтия Маккини “Когато Китай кихне” (Глава 2 – Dealing with Demons — Справяне с демони).
Пълният му архив може да бъде намерен на:
https://www.bluemoonofshanghai.com/ или https://www.moonofshanghai.com/
Можете да се свържете с него на следния адрес: 2186604556@qq.com
